Вчера по нощите си пуснах „Английския пациент”. Не го догледах, нищо че докъдето стигнах е хубав, хубав, доспа ми се. И затова все още не съм разгадала какво означава онази рисунка-сянка с черна боя от началните надписи. Но ми се върза някак правилно с днешното ми кино и „Източни пиеси”.
Не знам защо ми се пише за тях. Вдъхновяват. С това да видиш твоите си места вдъхновяват. На екрана, софийските улици, нашите надупчени тротоари, разбити градинки и стълби, мръсни асансьори. Заснети си са просто, влизащо под кожата. И накрая остава усещане за това, че познавам и героите, че съм виждала онова ъгълче от прозорец с размятащото се перде в апартамента на Христо, че съм слушала Насекомикс и друг път.
Остава желанието да мина по Витошка някоя сутрин, преди изгрева на слънцето – и истината е, че съм го искала и преди, да, да присъствам на събуждането на деня, на града, по улиците. Също както ми се изживяват пълни нощи, летни нощи, във вървене.
Харесаха ми източните пиеси, ужасно ми харесаха, довлюбиха ме в София, вляха в пръстите ми желание за откриване и запазване, и предаване, и разкриване. Не мога да го обясня, не, а искам – чувството да се чувстваш част от филма, да успеещ да се вкараш в него и той да влезе в теб, да се шмугне леко и безболезнено, само достатъчно остро, че да го усетиш. Да го осъзнаеш като нещо предварително известно, като нещо свое и все пак – да се учудиш колко точно е заснето всичко, колко точно за кино, как границата хем липсва, няма я, защото как ще има граница за града, в който живея, за хората, които познавам, за местата, по които минавам, и в същото време от реалността излиза филм, филм за гледане по няколко пъти, филм, който е и реалност, и ужасно добре направена лента.
Влюбих се в нежното задълбаване в нашата си действителност, без излишна драма и преекспониране. В обръщането към нашите пътища и нашите панелки, едно такова красиво обръщане и вглеждане, преоткриващо без да преоткрива наистина, защото си ги знаем нещата. На екран се получава нещо, звучащо толкова близко, познато, родно, софийско, погледнато от вътре навътре, и все пак – погледнато с по-набито око от обикновено.
А краят – краят беше красиво логичен, красиво отворен, достатъчен за продължения в чуждите глави. Не беше нито окончателен, какъвто го очаквах, нито грозно неадекватен, какъвто би могъл да бъде, ако беше друг филм. Обаче това беше точния филм.
Обикалянето почти без нужда след филма също ми беше правилно. Още повече от обикновено ми се опознава София, искам да я снимам, да говоря с нея, да се науча да я описвам, да я създавам за себе си така, че да може всеки да разпознае своя си град в нея, своите си любими улици за събуждане и изпращане. Може би тази година ще се науча да го обичам ноември, малко по малко, с мириса на опадали листа по улиците, заради улиците ще го заобичам, заради студа и вечерите, заради малките влюбвания, които ми дава – влюбвам се ту в бягането от дъжда, ту в нуждата от игра на думи, от изграждане на замъци с тях, ту в прозорците на френския културен институт – заради книгите зад тях, заради мириса на Франция вътре, заради момчето с бежовия пуловер и черната брада, почти излязъл от някой филм с Луи Гарел, без ни най-малко да прилича на Гарел, само на моите ми сбъркани представи, ту в покривите вечер, ту в слънцето, когато го има, заспиващо в някой прозорец отсреща.
