Път

Сетих се за един мой разказ, писан, когато бях на шестнайсет.
А сега отивам да снимам София през ноември с Л. Върху фасадата на Гранд Хотел София вчера забелязах, че свети голямо "2012".



ПЪТ

- Есен, по дяволите – измърморва мъжът ми с грубия си цигарен глас. Седи до прозореца, смален някак и гледа навън. Липсва му цигарата. Мрази есента.
На дивана отсреща аз се опитам да чета една от онези старомодни книги със старомодното действие. Ужасно е колко сме типични. Не сме искали да ставаме такива, разбира се. То само си идва.
- Две-три ръждясали листа и капка дъжд – отвръщам и ми става смешно. Обещавали сме си наивно и по детски да не прибягваме до скучните разговори-пълнежи. Дори и да живеем три века. Сега се чувствам на два пъти по толкова, сигурно за това престъпям стари обещания. Не знам за него - в един момент спрях да чета мислите му.

Оставям книгата, оправям косата си, която няма много за оправяне – а и на нея някога бях обещавала, че ще бъде винаги по момичешки дълга. Някога.
В последно време, откакто файлът с детските ми снимки се повреди, все за някога си мисля. За обещанията, разговорите, вдъхновенията. И малките бунтове, и младите радости, и наивните мнения. Може би всички го правят – играта със самозалъгването, че колкото и да остаряваш, въпреки всичките манджи и меденки, които ще направиш, подове, които ще изметеш и караници, които ще сътвориш, никога няма да станеш истински стереотипен. Обаче ставаш. И е точно толкова тъжно, колкото човек може да си представи.

Решавам, че не е честно. На инат. Преди 60 години бях повече егоист и повече си подарявах. Имах ли възможност да сбъдна нещо старо желано, правех го, даже да не ми трябваше. Като реверанс към миналото си аз. Смешно беше, но много хубаво. По дяволите, няма да говорим за есен, не и по начина на „разговорите за време”. Мразим ги. Или поне и двамата ги мразехме преди.

- Спомняш ли си, веднъж ти разказвах за едно старо дежа-вю.. – започвам аз леко. Искам си напоителните, обемни разговори, в които виждахме колко сме еднакви, въпреки допълващите различия. Нали затова се взехме в крайна сметка.
Той намества очилата си, без да се обръща от прозореца и измърморва нещо, което може би значи, че не помни. Чувствам се насърчена да продължа.
- Беше докато бях ученичка още – спирам за малко, предъвквайки думата „ученичка” в устата си. Звучи точно по онзи сухарски старчески начин, когато говориш за нещо, което уж си познавал, но вече така си го забравил, че си останал само с представа за него – Една събота, май че беше юни, защото вече миришеше на липа, решихме с две приятелки да си хванем автобус до някъде. Някое градче наблизо, колкото да подишаме малко път. И си хванахме – не помня даже до къде отидохме, знам само че беше от онзи тип градчета, с централния площад със саксиите с цветя по края, със запазения „Универмаг”, с пластмасовите кафенца, спокоен и тих, и малко детски. Такъв един, като изваден директно от 70-те. И тогава, както си мислех, че ми трябват по-чести пътувания точно до подобни места, ми мина през ума че всъщност бих предпочела екскурзия във времето. Разбираш ли, точно все едно вече съществуваше.

Размърдва рамена, значи ме слуша. Отговаря:
- Да не си чела пак момичешкия си дневник? Нали знаеш, че те разстройва, не е хубаво за нервите ти.

Само толкова успява да измисли. Прав е, понякога плача, когато препрочитам такива неща, човешко е. Или женско, няма значение. Мисля обаче, че в скоро време трябва да му припомня това-онова за тактичността.
- Само се опитвам да водим разговор – изричам почти като защита. И после си казвам всичко - за това, че имаме достатъчно спестявания, че не е честно да не опитам от удоволствието, за което като дете съм си мечтала, сега, когато вече е реалност, че не е честно по цял ден да седим и да гнием в старческия си стереотип и че не, децата няма да ни направят по-щастливи ако вземат, че дойдат с внуците на гости.

Изненадвам се, когато след всичко това просто кима в съгласие. Изморява се, когато говори повече от две-три изречения, осъзнавам аз, и ми става болно.

* * *

За багаж си взимам само музика. Стига ми. Онези песни, които съм слушала тогава. С многото китари, с многото слънца и многото тичане. Вече не ми отиват, нито ги чувствам. Странно, но преди толкова години поне едно нещо съм била налучкала вярно – за музика се дораства. Но за музика се и остарява.

Нашите спестявания биха могли да ни отведат до онези епохи, които обичахме като ученици. Годините на нашите баби и дядовци, а дори и на техните майки и бащи. Годините на джаз, а после на рок. Ако все още бях толкова романтична, колкото някога, щях да убедя мъжа си там да отидем. Да си направя един последен подарък към миналата аз. Някога чуждото минало беше най-интересно. Сега обаче повече търсим собственото си.

* * *
София, 2007. Още не се познаваме, има много, много време дотогава. Аз ще му покажа себе си като момиче, той- себе си като момче. Да сравним какво сме правили някога, по едно и също време. Да се разберем повече един друг, сега, когато вече няма нищо ново за разбиране. Преди половин век винаги, когато тепърва навлизах в нечий живот и някой навлизаше в моя, мразех онова човъркащо чувство, че миналото на този нов човек е на една ръка разстояние, той може да ми разкаже, да ми сподели, но никога няма да знам какво е било моментното усещане да се живее това въпросно минало, да се познава такъв, какъвто е бил тогава, да се помни лицето му, косата му и как се е смеел. Решавах проблема с въображение. Представях си, представях си и пак си представях. Друго си е да имаш възможност поне веднъж да не се налага да си представяш.

Групата ни е мъничка. Малко хора им се ходи в толкова скорошна епоха, помнят я или поне така мислят. Ще е трудно да се отделим – пътуванията в миналото са винаги организирани, еднотипни, разглежда се каквото забележително е имало в посещаваната година, онези тогавашни сгради, които са разрушени днес и т.н. Не е позволено да се разхождаш на своя глава. Наказуемо е. Но ние искаме да си възвърнем чувството за бунт, нали.

* * *

- Забравих да видя дали не съм си записала какво съм правила на тази дата – казвам виновно аз, докато вървим максимално бързо, смесвайки се с тълпата. От кога не съм говорила виновно! Чувствам се свежа отново, със старите усещания в себе си. Той се усмихва. Ще ми се да се изсмее с онзи смях с вид на стар рок, както някога, когато се усещаше щастлив, но знам, че сега би било смешно. Има такава хубава усмивка, с огромни зъби и малко крива. Никой не я харесваше и преди, а аз още я обичам най-много от всичко.

* * *
Пробваме навсякъде. Около моят дом, неговият дом, любимите места. Откриваме със сигурност, че аз липсвам – доколкото се познавам, би трябвало да дишам път някъде и да имам дежа-вюта. А след това най-сетне осъзнаваме, че той и да си е вкъщи, няма голямо значение – какво, ще звъннем на вратата ли. Става ми мъчно, от онази времевата мъка. Неописаема е, трябва да си се докоснал до старостта и до времето, и до загубата му, че да я усетиш.
В крайна сметка купуваме ментови цигари, от онези тънките, женските. Не съм пушила от години, още преди да ги спрат. Той все още тежко го преживява това спиране. Сядаме на пейка, пред Народния театър, който е бил любим и за двамата. Не му пука, че цигарите са женски. Така май му се струва, че още повече нарушава правилата. Преди обичаше да се бунтува. Сега му харесва и този отблясък на бунт. На малка наша революцийка.


* * *

Гледаме водата във фонтана, водата падала преди 60 години, гледаме хора, които вече не съществуват, с дрехи, които никой не носи, с деца, които са възрастни. Аз се размеквам, по женски. Такава една, сладка болка е до гледаш всичко това. Той се пече на стари слънчеви лъчи, кротко пуши и ми се усмихва. Вече не говорим. Само превъртаме в себе си ментов дим и горчиво кафе. Скоро някой ще ни открие и наказание ще има – истинско, нарушението е сериозно.

Двама старци сме, стереотипни, типични. Със скучно ежедневие, което сега се опитват да разкъсат по младежки. Не знам дали става, не, всъщност се получава.

Продължаваме да седим и да запомняме. Ние си липсваме и старото време ни липсва, само защото го няма, а го е имало.

Когато бях млада вярвах, че хората са еднакви винаги, във всяка година, според възрастта си. Само обстоятелствата ги различават.
- Къде се вписваме ние тогава – питам аз гласно, хвърлям цигарата на земята, нищо че не отива на годините ми и пак мога да си позволя наивно да смятам, че двамата сме по-други от другите. Пък дори и да не сме – точно в момента някъде там съществуваме на по 16.

Мозайка

„Няма нищо по-хубаво от лошото време.”
А октомври го обичам даже и когато не е ръждиво-слънчев.

Тази вечер бях на „Вишнева градина” – точно година и половина, след като гледах постановката за първи път. Помня, че някога не ми беше харесала – въпреки че обичам да чета самата пиеса на Чехов. Помня и че бях на седемнайсет, беше топъл април, бях облечена с кафява рокля и някъде по същото време написах онзи разказ, който според побъркания timeline на съзнанието ми все още го мисля за написан вчера.

Сега се боря срещу студа с дебела черна жилетка и гълъбово сив шал. В антракта си говорим с Б. – а не сме си говорили от много време и в началото почти звучим като чужди хора. Щрихирам набързо първите си лекции, колегите, кафетата. Слушам за щрихите от нейното ежедневие. Хубаво е. И всъщност затова съм там – заради разговора в антракта, не толкова заради това, което ще (пре)открия на сцената.

Мисля, че съм се присетила отново за този блог, защото ми се иска да разказвам истории. Ето защо публикувам последния написан от мен разказ, свързан по свой си начин с „Вишнева градина” (– и тайно се надявам да пропиша отново).



Мозайка от време и думи


Обещала съм, че ще го чакам на летището. Малкото ми приятелче от детинство.

Оправям вкъщи, тук ще спи тези няколко дни. Отварям широко всички прозорци, за да се просмучат стените с дъжд. Той обича София най-много сега, през април, къпеща се всеки ден в облаци и мирис на озон. Наслоявам във въздуха и малко стар, тих, забравен рок, мисля че си отива. Подреждам себе си пред огледалото – прибрана коса, много очна линия. Зелена рокля с дълги ръкави. Бели обувки. Такава, каквато съм свикнала да бъда пред него. Всъщност, дори не знам дали ме харесва така, но докато си слагам бледо червило, изглеждам правилна.

Има още половин ден, докато въобще излети, обаче аз първо искам да се разходя. Да вдъхна малко от града сама, защото после двамата заедно ще си припомняме старите ни епохи. Тъкмо грабвам чантата си, когато телефонът звъни.

- Хей – неговият глас от другата страна. Звучи усмихнат – Слушаш ли новини, четеш ли вестници?
Засмивам се.
- Не, естествено. А ти затваряй и взимай идвай вече тук.
- В Исландия изригнал вулкан – чувам в отговор – И сега въздухът е пълен с пепел, отменят полети. За ден, за два, може и за повече. Не ме чакай днес.
- Глупости.

Обаче, да. Наистина става въпрос за вулкан. Кой би повярвал. Реагирам така, както звучи неговият глас – изпълвам се с усмивка. Обичам да се случва странна история край мен, даже и да боли малко от нея. Представям си как сега цяла Европа изпада в транспортна изолация, всички са принудени да си стоят там, където са, а сив облак горещ прах затиска ветровете, заключва небето. Приятелят, разбира се, има много по-красиво виждане. И по-реално.

- Тъй че, става като едно време. Само влакове и автобуси. Утре ще си вземам билет, ще видя дали няма някакъв начин да получа компенсация за самолетния.
- Влак или автобус?
- Влак, естествено. Бавен, но славен. Ще ти пратя картичка от гара. Като пристигна, искам да ме чака домашна баница.

Обещавам и го оставям.
Завиждам за пътуването му. Откъсвам се от представата за влак през половин Европа, слизайки по стълбите на блока си, за да се потопя в мокрите софийски улици.

* * *
Решихме да се запознаем малко след Нова година. Аз бях на пет, той на пет без два месеца. Виеха сирени, София бе само нощ, а за нас войната беше малко на игра, малко не съвсем. Още тогава обичах да чувствам случване на истории. И също, научих се на особено влечение към сирени, напук на асоциацията за страх, която би трябвало да ми носят.

Бяхме в едно и също бомбоубежище. С мирис на мухъл, полепващ по косите ни и задавени от неизречените думи на възрастните. Мъглата над града приспа бомбите, но майките ни избраха заедно селото, от което близо четири месеца по-късно да гледаме заревото над София. Онова зарево, оцветило небето в оранжево през планината, за да маркира изтриването с прах и пепел, счупени тухли и пламъци на цялата ни градска хубост, на малкия Париж.

* * *
Две сутрини по-късно получавам картичка. Надписал я е на своята гара, докато се е качвал на влака си. Не е излъскана снимка на прочута забележителност, а фрагмент от картина на Тулуз Лотрек. Мулен руж, вдигналата пола в див танц проститутка. „Предсказвам, че този исландски вулканичен облак ще е най-красивото нещо, случило се в първите десет години на нашия век. Кое беше последното такова един век време назад?” само това пише. Аз започвам да строя отговори на въпроса му наум.

* * *
След това измислихме, че сме били достатъчно млади, за да се втурнем в Световния младежки фестивал. И то, като примерни деца. Аз, не с къси поли и полицейски печати по бедрата, а с дълги до земята рокли. Което, някак си, е почти същото. Той, не заявяващ се с китара, а разбиващ барабани. И косите – косите бяха важни. Моята, на черта, спретната и права, все пак тайно прошепваше от време на време за бунт. По-мой бунт, отколкото ако бе дълга и къдрава. Неговата, къса, някак старомодна, го правеше един сериозен и чудесен за опора.

Помня, че имаше твърде много музика за поемане, разговори, книги, думи. Думите ни определяха, думите ни омагьосваха. Лятото минаваше в проправянето на пътища, в разгадаването на смисли. Бяхме си събрали компания около нас и нашите „обикновени приятели”, въртележка от виетнамец, чех, германка и французойка. Имахме таван с прозорец, от който, ако се вдигнеш на пръсти, се виждаше заден двор, целият в цветя. Аз обичах братът чех; а той, приятелят ми от детинство – французойката. Вечер се гадаехме един друг, а най-красиво се получаваше само, когато валеше дъжд. Дъжд за приспиване, дъжд за опознаване, дъжд за измиване на надежди, за поливане на нови.

Тъкмо мислехме да си добавим някаква специална плоча, единствена песен, която рязко да ни отличи от другите, която да не е Бийтълс, да не е Стоунс или Джими Хендрикс, или Джанис Джоплин, а нещо друго, нечувано, също толкова близко и впиващо се под кожата, но само наше. И решихме, че може би малко, съвсем малко прекаляваме. Или пък се изморяваме да градим минало, да си обясняваме неслучило се, използвайки за опорни думи това, което всички знаят и всички обичат, и мразят. Трудно се създават свои детайли, трудно дишат веднъж измислени.

* * *
След ден получавам и втора картичка. Гарата се губи някъде по пътя.
„Тази вечер съм при теб, намери от някой китара.”

Сетил се е за някоя песен, сигурно му се е присънила, докато е бил опрял чело на студения зацапан прозорец. Сега иска да я изследва, да я обърне отвътре и отвън. По струните, с пръстите и с гласа си. Палки на барабани няма.

* * *

И се сещам за друго. Че сме пак деца, още непораснали. Други години са, по-късни от времената на Световния младежки фестивали. А ние играем до припадането на здрача пред блока, за да живеем, са ни достатъчни филии с лютеница или кифли осморки и най-хубавото е, когато за да се видим, просто трябва да се качим с асансьора и да позвъним на входната врата.

А после, някак сме големи. По-големи от когато и да било до сега. И пак е общо минало, и пак сме ние. Всеки е със семейство и всеки оцелява някак, за да пием понякога кафето си заедно. Може би сме участвали по митинги, за да усетим вкус на друг бунт, може би, както ни е в кръвта, сме били някак носталгични. А защо да не сме крещели по площадите именно заради носталгия по желание за революции.

* * *
Картините се завъртат прекалено.
Когато малкото ми приятелче от детинство пристига, вече не съм със зелена рокля и бели обувки, нито с вързана коса и очна линия. Сега съм едни дънки и една тениска, след гарата седим на пода вкъщи, разговорът ни попива остатъците от онзиденшния дъжд и ние пак играем на думи.

Защото се познаваме от два месеца.
И имахме нужда да си преизмислим минало. Да се вкараме двама, каквито сме били, каквито бихме искали да бъдем, каквито бихме могли да бъдем там, където не можем да сме. Януари и април 1944, лятото-легенда на ’68-ма, някъде и някога през соц 70-те, началото на 90-те. Да си обясним най-сетне света през думите, през другите и през себе си, и заедно с това да се обясним един на друг, за да се имаме и тогава, когато сме се нямали и така да се обичаме повече, нали.

Но настоящето, което не е наше, се оказва зад бариера. Познатите, изчетени, чути, изровени символи не са достатъчни. Мъчим се да ги заобиколим, да пробием отвъд в главите си, да се надмогнем в измислянето и пререшаването. Опиянили сме се от силата на думите, от властта да създаваме, макар и несъвършени, свои светове във вече съществуващите. Преодоляваме опипом завеси от време, разсипано на пепел, за да построим помежду си век живот.


Въздухът в стаята започва да тежи от напластените истории, от съществуването чрез слово. Танцуват облаци на домашен април, на случен и неслучен път, на изветрял дъжд и обещания за бъдеще. И ето, нова дума, нов сбор от звуци се заплита в устните ни. Бъдеще. Твърдо, ръбесто, така звучи на вкус, с едно малко „щ”, което да инжектира нужната доза условност. Одързостяваме се за миг да се заиграем с нови сцени, да пресътворим света и времето такива, каквито никога не са били и не се знае дали ще бъдат. Вместваме се в неслучилото се. Но само, само за миг. Приемаме, че не трябва да оскверняваме вече събраното в шепи минало, превръщайки чакащите ни дни във вечна условност.

Решаваме, че най-красивото, което можем да си случим, е да оставим думите да си починат. А ние да започнем да градим нова история, следващ век, с това, че сме вече един до друг. Да търсим нови начини за създаване, да живеем, оставяйки подреждането на всеки един, застанал до другия, да се случи само. И после, когато двата месеца се завъртят и станат толкова много, че заприличат на тежащата от обич шепа минало в ръцете ни, тогава да пуснем отново думите край себе си, да ги развържем, да им позволим да разказват. Този път история, която няма да се нуждае от чужди символи и опори, в която няма да има бариери, а талисманите за насочване по пътя ще са само наши.