Comfortably numb

8:30. Сутрин през септември.

Облаците са онзи тъмносин цвят, който носи в себе си буря.

Студено ми е, въпреки че съм затворила вратата на терасата за пръв път от три месеца (свикнах шумовете на улицата да са част от стаята ми) и съм облякла дебела жилетка.

Отучила съм се да пиша, механизмът е ръждясал и трябва лека по лека да го раздвижа отново. Да го смажа внимателно, да се погрижа да заработи отново.

Всяка дума звучи чужда, идва трудно, обаче това е, от което имам нужда. Да започна. Да поставя отново начало на егоистичното си самосъхраняване чрез писане.

Comfortably numb.

Тази песен на Пинк Флойд идва точно на място година по-късно, след като съм я публикувала тук просто така.

Hello?

Is there anybody in there?

Just nod if you can hear me.

Is there anyone at home?

Come on, now,

I hear you're feeling down.

Well I can ease your pain

Get you on your feet again.

Relax.

I'll need some information first.

Just the basic facts.

Can you show me where it hurts?  

Трябва ми обръщане към себе си. Трябва ми споделяне със себе си.

Близо година ми стигаше да се споделям с другите. Да разхвърлям малките си, ежедневни клише-прозрения с приятелите си. Да не отбелязвам никъде какво ми се случва и как се променям, и как се сбогувам с цяла епоха от живота си.

Същата съм като преди година. И може би винаги ще бъда – изглежда във всеки има една непроменяема част, която играе ролята на основа за всичко, което гради и трупа отгоре й. И въпреки това - Is there anybody in there? питам се сега. Желая да се разровя надълбоко. Да почувствам с пълна сила всичко, което е било тази година. Да престана да го оставям да се плъзга повърхностно в мен. Да допусна всяка случка, всеки факт, всяка дума, всеки сън да ме убодат, да ме разбудят, да ме направят друга.

(Just a little pinprick.

There'll be no more aaaaaaaaah!

But you may feel a little sick.

Can you stand up?

I do believe it's working, good.

That'll keep you going through the show)

Да си позволя да бъда изцяло влюбена, но и раздвоена, сигурна, но и объркана, тъгуваща, но и абсолютно спокойна, с онзи специален баланс, който открих в себе си за пръв път пролетта на своите деветнайсет и който така търсех в ученическите си години.

Your lips move but I can't hear what you're saying.

Така и не се слушах в продължение на месеци. Само отчитах наум, като в някаква изкривена сметка, че изживявам някакви неща. Че откривам хора и общуване, което си струва, че се сблъсквам с истории, които са важни, че губя, че докосвам и бивам докосвана, че плача за дядо и че има толкова много, заради което да се смея силно.

Преоткрих и онази своя вродена склонност, жажда за красиво в разминаването, в мъчното, в неподреденото, в недоизказаното. Именно тя, именно този разбунен септември, „инфектиран септември” (като по Пасков) всъщност ме доведе отново пред клавиатурата като начин да остана насаме със себе си.

Необходимо ми е да се излея без бариери. Да си го позволя да се случи. Да запазя пролетта и лятото си и встъпването в нова възраст, която ми се струва така преломна. Да изживея отново най-скъпото и най-мъчното. Да си (се) спомня. Трябва съзнанието ми да настигне това, което отдавна е минало тихичко през онази част от мен, която някои наричат душа.

Бавно ще бъде. Така трябва. So it goes.

Ще раздвижа отново механизма си за редене на думи, ще рисувам чрез него така привичните ми снимки на отделни моменти и ще започна да дишам свободно. Двайсетгодишна.

(безсъници-безсмилици)

Мистични тъпотии.

Като деца с братовчедка ми наричахме така нашите си шеги. Доста специални шеги бяха, най-първичен, даже леко момчешки хумор.

Пораснахме едни мистични тъпотии, не е работа.

Много ме е яд, че мога да се смея на всякакви глупости, но дар да пиша хумористично нямам. Искам да съм някакъв женски Удхаус. Искам да правя карикатури с думи на хората край мен, на средата, която обитавам. Ама не мога. Шанс.

Вместо това го карам на псевдо-арт напъни. Като повечето на моята възраст.

Изморена съм.

Щото в момента гледната ми точка е главно (само)иронична. И искам да мога да го предавам това, бе.

(написах нещо като нищо - и именно псевдо-арт - в 5 сутринта на 31.12.2011г. не е поезия, не е проза, не казва нищо ново, даже малко е лично. ама какво пък.)

знам за какво ми се пише.

знам къде ми се търси смисълът – в битовизмите, в грубото ежедневие.

искам да снимам

чашата с кафе на котлона

омачканите чаршафи сутрин

отворения прозорец, за да влезе улицата

дъждът през май, следобед

подреждането на чаши и чинии

празния хол с червената стена

хората сутрин и „Аморийна” на Елтън Джон, която не могат да чуят

звукът от докосването на игличката на грамофона до плочата

тишината преди да започне песента

хората – обичаните, непознатите, търсените, избягваните, чуждите

заспиването, когато се развиделява (било заради четене

заради редене на думи

заради слушане

заради гледане)

да снимам

детайлите

рошавите коси

пръстените

пръстите

подгънатите яки

пуловерите

полите

очите (защо има кофти хора с прекрасни очи?)

гласовете – ниски, високи, дебели, слаби, ръждиви, цигарени, объркани, бързащи

разговорите

случайни

близки

безумни

ненужни

от скука

за споделяне

за разкриване

за смях

за плач

вървенето

тичането

танцуването

заспиването

събуждането

телефоните

смс-ите

писмата

имейлите

многоточията

сбърканите думи

срещите

ежедневните хора с ежедневните думи

и любимите хора с любимите думи

непознатите, които искаш да познаваш

непознатите, които са ти скучни

непознатите, на които ти си скучен

пътят.

гарите. пролетта. лятото.

колите. чуждите. познатите.

маниерът на шофиране.

опитните шофьори, като баща ти.

неопитните, като твоите объркани връстници.

изпреварването.

музиката.

тиха.

силна.

мръсните

или чистите прозорци.

магистралите,

надупчените пътища

полетата,

планината,

мостовете,

морето,

мълчанието,

(и всеки е в собствената си мъничка

извратена

вселена)

или

разговорите

за педерасите на шосето

за утре

за къде искаме да бъдем

за колко сме изморени

за колко сме щастливи

да снимам

търсенето

влюбването

разлюбването

схемите

липсата на схеми

наивността

първичното

философското

приготвянето на закуска сутрин

за себе си

за друг (и това е по-хубаво)

мъглата в София през декември

прибирането пеша в тъмното

пиенето на чай на странни места

с кофти музика

намирането на прекрасен албум

от неизвестен фотограф

пълен със снимки на нашия северен бряг

на бурните вълни

на скалите

на слънцето

и на леда

на онова по-черно, но и по-синьо море,

което все още нося в себе си

(след толкова години)

да снимам

концертите

прегракването

изгубването в тълпи

изгубването в музика

в ритъм

да снимам

заключването на вратата

сутрин

отключването

вечер

отключването първо чрез

качването пеша до петия етаж

лилавото небе край метрото

в 7:30 сутринта през октомври

и най-прекрасното синьо

над Балчик

в 6 сутринта

в края на юли

докато още чакам резултати

(от някакви изпити)

а в косата ми се заплита сол и пясък и море

да снимам

малките нирвани,

спокойствието

от осъзнаването, че точните хора ги има

до мен

или ще ги срещна

хората, които споделят

моите

(нашите)

търсения

обърквания

страхове

несигурности

принципи

амбиции

желания

интереси

да снимам

чудесата

като това

да гледам всеки ден

порастването

на един човек

на малкото братче

с тъмната коса и тъмните очи

(на баща ни)

на малкото братче

със силния глас

с ината

с характера, така явно заявен

(и така различен от моя)

въпреки че едва преди месец направи три

на малкото братче, което е родено в центъра на наизустените софийски улици,

което ще носи в себе си лилавото октомврийско небе

шумящите тополи в края на кварталния парк

трафика и хаоса

но и, някак си

по чудо

морето

малкото братче

което ще бъде мъж

когато аз ще съм друга,

не момичето

ученичката

с лилавото палто и тениската на Бийтълс

която го посрещна през есента на 2008

да снимам

историите

чуждите

близките

разказаните

(и неразказаните)

да снимам

онова тихо, особено

почти болезнено чувство

на благодарност

и възхищение

от прекрасните неща

от прекрасните хора

от създаваното

от обичаното

да подреждам

моята си история

мъничка

незначителна

изпълнена

с дъжд, прозорци,

вятър

измислено море

чертаене на координатни системи пеша

разбиване на навици

създаване на нови

бягства

намиране

неадекватност

и смях

и още

и още

до

без

край

Мозайка

„Няма нищо по-хубаво от лошото време.”
А октомври го обичам даже и когато не е ръждиво-слънчев.

Тази вечер бях на „Вишнева градина” – точно година и половина, след като гледах постановката за първи път. Помня, че някога не ми беше харесала – въпреки че обичам да чета самата пиеса на Чехов. Помня и че бях на седемнайсет, беше топъл април, бях облечена с кафява рокля и някъде по същото време написах онзи разказ, който според побъркания timeline на съзнанието ми все още го мисля за написан вчера.

Сега се боря срещу студа с дебела черна жилетка и гълъбово сив шал. В антракта си говорим с Б. – а не сме си говорили от много време и в началото почти звучим като чужди хора. Щрихирам набързо първите си лекции, колегите, кафетата. Слушам за щрихите от нейното ежедневие. Хубаво е. И всъщност затова съм там – заради разговора в антракта, не толкова заради това, което ще (пре)открия на сцената.

Мисля, че съм се присетила отново за този блог, защото ми се иска да разказвам истории. Ето защо публикувам последния написан от мен разказ, свързан по свой си начин с „Вишнева градина” (– и тайно се надявам да пропиша отново).



Мозайка от време и думи


Обещала съм, че ще го чакам на летището. Малкото ми приятелче от детинство.

Оправям вкъщи, тук ще спи тези няколко дни. Отварям широко всички прозорци, за да се просмучат стените с дъжд. Той обича София най-много сега, през април, къпеща се всеки ден в облаци и мирис на озон. Наслоявам във въздуха и малко стар, тих, забравен рок, мисля че си отива. Подреждам себе си пред огледалото – прибрана коса, много очна линия. Зелена рокля с дълги ръкави. Бели обувки. Такава, каквато съм свикнала да бъда пред него. Всъщност, дори не знам дали ме харесва така, но докато си слагам бледо червило, изглеждам правилна.

Има още половин ден, докато въобще излети, обаче аз първо искам да се разходя. Да вдъхна малко от града сама, защото после двамата заедно ще си припомняме старите ни епохи. Тъкмо грабвам чантата си, когато телефонът звъни.

- Хей – неговият глас от другата страна. Звучи усмихнат – Слушаш ли новини, четеш ли вестници?
Засмивам се.
- Не, естествено. А ти затваряй и взимай идвай вече тук.
- В Исландия изригнал вулкан – чувам в отговор – И сега въздухът е пълен с пепел, отменят полети. За ден, за два, може и за повече. Не ме чакай днес.
- Глупости.

Обаче, да. Наистина става въпрос за вулкан. Кой би повярвал. Реагирам така, както звучи неговият глас – изпълвам се с усмивка. Обичам да се случва странна история край мен, даже и да боли малко от нея. Представям си как сега цяла Европа изпада в транспортна изолация, всички са принудени да си стоят там, където са, а сив облак горещ прах затиска ветровете, заключва небето. Приятелят, разбира се, има много по-красиво виждане. И по-реално.

- Тъй че, става като едно време. Само влакове и автобуси. Утре ще си вземам билет, ще видя дали няма някакъв начин да получа компенсация за самолетния.
- Влак или автобус?
- Влак, естествено. Бавен, но славен. Ще ти пратя картичка от гара. Като пристигна, искам да ме чака домашна баница.

Обещавам и го оставям.
Завиждам за пътуването му. Откъсвам се от представата за влак през половин Европа, слизайки по стълбите на блока си, за да се потопя в мокрите софийски улици.

* * *
Решихме да се запознаем малко след Нова година. Аз бях на пет, той на пет без два месеца. Виеха сирени, София бе само нощ, а за нас войната беше малко на игра, малко не съвсем. Още тогава обичах да чувствам случване на истории. И също, научих се на особено влечение към сирени, напук на асоциацията за страх, която би трябвало да ми носят.

Бяхме в едно и също бомбоубежище. С мирис на мухъл, полепващ по косите ни и задавени от неизречените думи на възрастните. Мъглата над града приспа бомбите, но майките ни избраха заедно селото, от което близо четири месеца по-късно да гледаме заревото над София. Онова зарево, оцветило небето в оранжево през планината, за да маркира изтриването с прах и пепел, счупени тухли и пламъци на цялата ни градска хубост, на малкия Париж.

* * *
Две сутрини по-късно получавам картичка. Надписал я е на своята гара, докато се е качвал на влака си. Не е излъскана снимка на прочута забележителност, а фрагмент от картина на Тулуз Лотрек. Мулен руж, вдигналата пола в див танц проститутка. „Предсказвам, че този исландски вулканичен облак ще е най-красивото нещо, случило се в първите десет години на нашия век. Кое беше последното такова един век време назад?” само това пише. Аз започвам да строя отговори на въпроса му наум.

* * *
След това измислихме, че сме били достатъчно млади, за да се втурнем в Световния младежки фестивал. И то, като примерни деца. Аз, не с къси поли и полицейски печати по бедрата, а с дълги до земята рокли. Което, някак си, е почти същото. Той, не заявяващ се с китара, а разбиващ барабани. И косите – косите бяха важни. Моята, на черта, спретната и права, все пак тайно прошепваше от време на време за бунт. По-мой бунт, отколкото ако бе дълга и къдрава. Неговата, къса, някак старомодна, го правеше един сериозен и чудесен за опора.

Помня, че имаше твърде много музика за поемане, разговори, книги, думи. Думите ни определяха, думите ни омагьосваха. Лятото минаваше в проправянето на пътища, в разгадаването на смисли. Бяхме си събрали компания около нас и нашите „обикновени приятели”, въртележка от виетнамец, чех, германка и французойка. Имахме таван с прозорец, от който, ако се вдигнеш на пръсти, се виждаше заден двор, целият в цветя. Аз обичах братът чех; а той, приятелят ми от детинство – французойката. Вечер се гадаехме един друг, а най-красиво се получаваше само, когато валеше дъжд. Дъжд за приспиване, дъжд за опознаване, дъжд за измиване на надежди, за поливане на нови.

Тъкмо мислехме да си добавим някаква специална плоча, единствена песен, която рязко да ни отличи от другите, която да не е Бийтълс, да не е Стоунс или Джими Хендрикс, или Джанис Джоплин, а нещо друго, нечувано, също толкова близко и впиващо се под кожата, но само наше. И решихме, че може би малко, съвсем малко прекаляваме. Или пък се изморяваме да градим минало, да си обясняваме неслучило се, използвайки за опорни думи това, което всички знаят и всички обичат, и мразят. Трудно се създават свои детайли, трудно дишат веднъж измислени.

* * *
След ден получавам и втора картичка. Гарата се губи някъде по пътя.
„Тази вечер съм при теб, намери от някой китара.”

Сетил се е за някоя песен, сигурно му се е присънила, докато е бил опрял чело на студения зацапан прозорец. Сега иска да я изследва, да я обърне отвътре и отвън. По струните, с пръстите и с гласа си. Палки на барабани няма.

* * *

И се сещам за друго. Че сме пак деца, още непораснали. Други години са, по-късни от времената на Световния младежки фестивали. А ние играем до припадането на здрача пред блока, за да живеем, са ни достатъчни филии с лютеница или кифли осморки и най-хубавото е, когато за да се видим, просто трябва да се качим с асансьора и да позвъним на входната врата.

А после, някак сме големи. По-големи от когато и да било до сега. И пак е общо минало, и пак сме ние. Всеки е със семейство и всеки оцелява някак, за да пием понякога кафето си заедно. Може би сме участвали по митинги, за да усетим вкус на друг бунт, може би, както ни е в кръвта, сме били някак носталгични. А защо да не сме крещели по площадите именно заради носталгия по желание за революции.

* * *
Картините се завъртат прекалено.
Когато малкото ми приятелче от детинство пристига, вече не съм със зелена рокля и бели обувки, нито с вързана коса и очна линия. Сега съм едни дънки и една тениска, след гарата седим на пода вкъщи, разговорът ни попива остатъците от онзиденшния дъжд и ние пак играем на думи.

Защото се познаваме от два месеца.
И имахме нужда да си преизмислим минало. Да се вкараме двама, каквито сме били, каквито бихме искали да бъдем, каквито бихме могли да бъдем там, където не можем да сме. Януари и април 1944, лятото-легенда на ’68-ма, някъде и някога през соц 70-те, началото на 90-те. Да си обясним най-сетне света през думите, през другите и през себе си, и заедно с това да се обясним един на друг, за да се имаме и тогава, когато сме се нямали и така да се обичаме повече, нали.

Но настоящето, което не е наше, се оказва зад бариера. Познатите, изчетени, чути, изровени символи не са достатъчни. Мъчим се да ги заобиколим, да пробием отвъд в главите си, да се надмогнем в измислянето и пререшаването. Опиянили сме се от силата на думите, от властта да създаваме, макар и несъвършени, свои светове във вече съществуващите. Преодоляваме опипом завеси от време, разсипано на пепел, за да построим помежду си век живот.


Въздухът в стаята започва да тежи от напластените истории, от съществуването чрез слово. Танцуват облаци на домашен април, на случен и неслучен път, на изветрял дъжд и обещания за бъдеще. И ето, нова дума, нов сбор от звуци се заплита в устните ни. Бъдеще. Твърдо, ръбесто, така звучи на вкус, с едно малко „щ”, което да инжектира нужната доза условност. Одързостяваме се за миг да се заиграем с нови сцени, да пресътворим света и времето такива, каквито никога не са били и не се знае дали ще бъдат. Вместваме се в неслучилото се. Но само, само за миг. Приемаме, че не трябва да оскверняваме вече събраното в шепи минало, превръщайки чакащите ни дни във вечна условност.

Решаваме, че най-красивото, което можем да си случим, е да оставим думите да си починат. А ние да започнем да градим нова история, следващ век, с това, че сме вече един до друг. Да търсим нови начини за създаване, да живеем, оставяйки подреждането на всеки един, застанал до другия, да се случи само. И после, когато двата месеца се завъртят и станат толкова много, че заприличат на тежащата от обич шепа минало в ръцете ни, тогава да пуснем отново думите край себе си, да ги развържем, да им позволим да разказват. Този път история, която няма да се нуждае от чужди символи и опори, в която няма да има бариери, а талисманите за насочване по пътя ще са само наши.

Ха.

Влюбих се за първи път месец, преди да навърша петнайсет.
Тази любов до голяма степен оцвети значителна част от гимназиалните ми години.
И преди да остарея и да стана твърде цинична, нека разкажа за нея.

Най-интересната (и най-скучната част) е, че всъщност имах връзка с цели четирима (:D).

„Бийтълс”. Да.

Бях ги забравила впрочем. Забравила да ги слушам от месеци, забравила какво беше да съм толкова голям фен, че да знам наизуст цялата им история, да чета дебели биографии, вместо да уча по латински, да си отрежа бретон и да нося сива барета, за да се върна назад в 60-те, да пуша сутрин на път за училище, за да спирам времето. Забравила какво беше да теоретизирам за любовта – онази, човешката, вдъхновена от музика, забравила как на 15 обичах да пиша с многоточия и недомлъвки, а на 16 - да се правя на точна и рязка; забравила как откривах в себе си страст по неслучените неща, по отминалите, по невъзможните. Най-общо, забравила какво беше да пораствам – и то сторила го в мига, когато тъкмо уж съм пораснала.

Разрових се в старите си тефтери и дневници, за да си припомня момичето, което бях на 14, на 15, на 16, на 17… Открих наивните си думи, открих смешните си болки, открих преувеличените вдъхновения. Мило е едно такова, защото се е случило вчера, защото още не е отминало наистина, и все пак е чуждо.

Някой ден (скоро?) бих искала да напиша един голям, голям текст, посветен на Бийтълс. Точно днес, осъзнавам, няма да мога.
По идиотски начин са ме превели през всичко, което съм открила досега.
По идиотски начин продължават да бъдат моята метафора за много неща в живота ми.

А това по-долу натраках на компютъра една зимна вечер в девети клас, чувайки случайно "All my loving".
По дяволите, искам да запазя тази ученическа вяра, тоя идеализъм завинаги. 

Да си дотам свързан с някого, че да можеш да го разпознаеш във всичките му проявления, във всичките му следи, във всичките му тонове и изпуснати точки. Да го познаваш до най-дребната извивка, дума, усмивка и къдрица. Да не ти омръзва независимо от това колко често го слушаш, колко често си с него, колко често го повтаряш и въртиш, и изтъркваш.
Да си в състояние да го продължиш тогава, когато той не може, тогава, когато липсва.
Да е дотам в теб, че да можеш да го изпееш за себе си, не просто да го усещаш как съществува.

Ако можех да си позволя да говоря за обичта, то тя би била музика.
Простичка, любима музика.
Песен, която знаеш наизуст, която си открил случайно и си слушал до невъзможност да я понесеш повече. Връщал си се отново и отново, пускал си я на улицата, оставял си я да бъде в ръцете ти, да води погледа ти, да се крие в косата ти.
Текст, който можеш да изговориш без думи, тоновете на китара, които можеш да разкажеш.

Не познавам друга обич, освен тази, която е ежедневна за мен.
Обичам твърде малко хора, обичам ги егоистично.
Нямам правото да говоря за любов, нямам спомените, нито разказите.
Имам единствено представата. Малка нощна музика за любовта в любимите ми песни.

Когато обичам, ще обичам чрез думи-акорди.
Думи-усмивки, думи-несъществуване, думи-бездуми, думи-грижа.
Думи-мелодия.
И ще ги свиря, и ще ми ги свирят.

Моята метафора.

Така

Късната пролет – ранното лято трябваше да си играя на лични избори.
Да си представя следващите пет години от живота си и къде искам да ги прекарам.
Реших да остана и да уча тук.

И ако съм честна, една от основните причини се крие в това, че паркът на Военната академия е на пет минути от Юридическия факултет.
Иронията е може би в това, че този парк е мястото, където се чувствам най-далече от ежедневната реалност на София, България.

(предпочитам малките, глупави неща, които ме задържат тук; повече от т.нар. сериозни и рационални)

История

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.

Никола Вапцаров

(Темата е лична, моя. Затова ще си позволя писане, което бяга от контурите.)

Времето (историята?) винаги ме е вълнувало по особен начин.

Опитите да го разбера неизменно минават през думите, през писането като сакрален акт, през четенето с опит за надмогване на страниците.

Март, 2011г.

Светофарите на големите булеварди са въртележка. Когато се спра, забравям коя съм. Светът – случаен, познат, непознат, не се спира.

Набор ’92 тази година завършва гимназия. И въпреки че това е естественият, чакан край на някаква наша поредна лична епоха, факт е – предизвиква към една особена, трудна за очертаване равносметка.

Опитваме да измислим бъдещето (си), гонейки срокове, изпити, себе си.

Междувременно.

В Либия опитват да се преборят с Кадафи.

(а тук врачките по вестниците споделят как полковника е прероденият Хитлер)

В Япония наново ще градят света си. Както и след земетресението двайсет и трета година. Както и след август четиридесет и пета.

(а тук понякога се случва някой като мен да има необходимост в един през нощта да открие в библиотеката си „Норвежка гора” на Мураками, за да има смисъл качването на въртележката на следващата утрин)

(и в моята лична вселена)

Омесват се княз Борис, Априлското въстание, Балканските войни.

Сблъскват се изстраданата жизненост на Славейков и раздвоеността на любимия Яворов. Крадат се моменти на покой сред хаоса, на слънце, на мънички нирвани.

Серж Генсбур пее, докато тихо пали цигара.

Символи и ритуали стават едно.

Всички сме болни от една болест.

Да сме на 18, а да сме деца. Да можем да гласуваме, а да не разбираме нищо.

Светът да се случва и ние да нямаме търпение също да му се случим.

Да гоним представата (или в „безкрая граница”) за това какви ще бъдем.

Какво ни вдъхновява.

Какво обичаме и защо го обичаме.

Да се запознаваме сами със себе си.

И защо всичко не спира да се повтаря.

И колко е красиво, и колко е жестоко.

Един (ужасен) филм на Тарковски започва така: с историята на човек, който всяка сутрин поливал безплодно дърво. И след години, много години, дървото цъфнало. Повторението трови – когато сме скарани с времето и то е спряло, а всъщност не спира и за секунда. Когато искаме да разбием границите му, когато нарочно променяме през ден пътя на своето прибиране, за да има нови улици, които да осмисляме.

Повторението лекува.

Има ритуали, които са в основата на това, което сме.

И улици такива има. И театър – заради вдъхновението, заради любовта.

Малки сме. Не на височина – за пет години всички пораснахме и това ще остане.

Малки сме, докато четем за идеали и саможертва, и докато гонещите вятъра изглеждат вечно обречени и настоящо липсващи. Докато (пре)осмисляме думи. Докато искаме да избягаме в друга епоха. 60-те, заради бунта? 80-те, заради диското? 19 век, защото има промяна? 20 век, защото само осем години сме били част от него, а той още е част от нас?

Малки сме, докато тълкуваме чуждите животи (наужким).

И докато не спираме всъщност да тълкуваме най-вече своите собствени.

А аз, за да запомня, трябва да усетя историята. Да стане част от мен.

Иначе не може, не става.

И трябва да преживея, наивно, сама, обреченото въстание 1876. (например)

И трябва да запомня всички имена на обречени наивници и изпепелени селища не защото това може и да ми донесе прием някъде, а защото тези наивници го заслужават.

Колко клише. Но така е.

И така е било – чета, за да разбера. Търся в думите човека – и тогава се получава.

Затова и в моята лична история няма математика. Няма химия, биология. Няма физика. Нищо че са красиви науки, когато го има търпението. Паметта ми се нуждае от вдъхновение и любопитство към преодоляване на особени граници, за да работи. За да събирам пъзелите на чужди истории.

(Затова има и чужди езици – за да разбирам в себе си и чужди души. И това е история.)

Докато набор ’92 (и випуск 30 на НГДЕК) се готви да завърши някак набързо и някак неусетно, в моята лична история се сънува нощния влак за Варна и събуждането от изгрева през мръсния прозорец с мисълта за стръмните улици на Балчик. Други сънуват своите влакове, своите свещени градове на детството, своя повод да чакат преминаването (чисто официално, чисто наужким) в голямата епоха на това да си друг. Възрастен. Пораснал. Градящ нови светове. Докато набор ’92 чака своите изпити, съмнения, успехи и бал, други години имат своите срещи на випуска. Майките ни са били на 18 преди двайсет и пет години. Бабите – преди петдесет.

И докато разберем, докато усетим въртележката, докато се спрем в средата на всичко, докато чакаме да светне зелено на светофара (или притичаме, защото не можем да чакаме), и ние ще имаме своята среща. За да бъдем и други, и същите. За да се случат чуждите животи за едно мигване, а май да се окаже, че същото е станало и с нашия. А междувременно, да сме следили други новини. Да падат нови диктатори, да се руши наново света – и пак да се изгражда от тези, които го искат и които го могат.

Плаши. И е жестоко, и е красиво.

История. Време. Личната човешка драма е всъщност комедия. Или не, лична е достатъчно. Контурите само са постижими изцяло, докосването чрез въображение малко натежава, но „така е то” (Вонегът, Кланицата).

Трябва вяра, като онази, Вапцаровата, за да се обича този живот.

Вяра, която да е вдъхновение.

Вяра със своите прости, ежедневни опори. (като списъка на Уди Алън в „Манхатън” на нещата, заради които си заслужава да се живее. При него едно от тях беше Гершуин. При мен може да е самият Уди, да са Генсбур, Мураками, Бийтълс, да са сънени усмивки, пролетно небе, влакове, сбъркани хора, Париж, опушена София през есента и измислен Балчик през лятото, светофари. Може.)

Вяра със своите неотменни идеализации.

Всичко до тук е лично, но и пределно общо.

Опит за рисуване на контури, уж извън границите.

За попълване на празното. За сближение на историята – разделена на чужда и интимна, докато се надмогват ограниченията й.

А е всъщност ужасно сантиментално. Наивно, както може да бъде само, когато си на осемнайсет и имаш за последно (пълното) право да си дете.

Ще се пишат анализи, теми, ще се учат още чужди думи, закони, правила, ще се срещат и опознават хора, ще се пътува и смее, и може би плаче, ще се танцува и тича, ще сме болни и здрави, и тъжни, и щастливи, и сами, и чужди, и близки. Така е.

И е хубаво.

Не сме се борили храбро за идеали, но все пак се борим.

За случването. За намирането.

И ще (се) намерим.

(* това, почти официално, е последното ми ученическо домашно по литература. затова и не е домашно.

особено е чувството да завършваш гимназия.)

дъвка!

Времето е дъвка!
Голяма магия е. 
Заигравка.
Блато.
Море.
Слънце.

Любов.
Път.
Ницще.
Бийтълс.
Приказки за лека нощ.

Фигури от хартия. 

Времето ми е дрога. Побърква ме. 
То е основната ми тема. 
Него изследвам. 
Него обръщам с хастара навън.
То ме поболява.
То ме лекува.
За него ми е мъчно.
За него се радвам.
През него пътувам. 


Ако го разтегля правилно, ако го отмервам с обич, без много мисъл - о, мога да имам света. Мога да съм магьосница, която принася в жертва на морето вино. Мога да имам коси до земята и очи зелени. Мога да се събуждам по изгрев, а навън да е зима. Мога да срещам неслучилото се. Мога. 

Ако не се грижа за него, ако съм безразлична, ако не му се моля и не го почитам, то отмъщава. Бяга от песните ми, крие се в чуждите смисли. Не приема кратките, ежедневни, битови жертви. Започва да става алчно, да иска много. Да ме иска мен. Взема ми вдъхновението, бавно го души, приспива го с памук. Ограбва ми всички юлски дъждове, всички мръсни прозорци на автобуси, всички уморени залези. 


Играя си с времето. Примамвам го. Искам да го опитомя и то ме лъже, че мога. За ден, за два, за нищо. Дарява ме с музика, с образи, с картини, с думи. После си ги прибира, на тавана си ги качва и заключва вратата. 


Пътува ми се през времето. През годините, през хората. Живеят ми се стотици истории, чужди, неслучени, живи, ужасни, прекрасни до болка, измислени, спомнени. Искам да разплитам началата, да оплитам на възел краищата. Искам да бродирам, докато разкървява пръстите си, да ограбя мислите, които бягат из времето, да преглътна изплаканите сълзи на други, да пусна усмивките си на свобода. 

Безнадеждно съм влюбена във Времето. Влюбена до полуда, до себеотдаване, до самозабрава. Всичко му давам, то всичко ми взема. Търся се в него, оглеждам се, но то не желае да погледне себе си в мен, да ме дари с отпечатъка на смисъл. Бъркам думи, дъчва ги бавно, пръстите ми лепнат от повторението. Толкова е сладко, че призлява. 

Ще скоча назад, ще опозная улиците на черно-бяла София, ще се изгубя в нечия младост, ще изговоря нечия старост. Ще събера в едно всички истории, всички пътища, всички любови, всички звуци, мелодии, приказки, магии, змейове и откраднати девойки. Ще имам всичко, ще имам времето, няма да имам нищо. 

00:59, петък – 28.1.11 г.

You will meet a tall dark stranger

Подреждам се наново в последно време.
Осмислям се чрез стари ритуали. Когато ми е скучно, внезапно се сещам за отделни картини. Не пълнокръвни спомени, просто снимки.

Търся се в думи и музика, в албуми, в цифрови файлове на компютъра, в усещането какво беше преди година и повече да чета на плажа „Полубрат” и да се вмъквам в чужди мисли. Преобръщам всичката история, която би трябвало да запомня – ханове, царе и министри, като я вкарвам в черно-белите усмивки на хора, които никога не съм познавала, но които са ми оставили по нещо от себе си. Обещавам си наум лятото да отрежа косата си, къдриците, за да се скрия под късата прическа, която баба е имала като студентка. Обещавам да обиколя – сама или с някой друг, всички онези любими мои места в тази наша малка България, всички мои детски светилища. Да се снимам на каменния трон, който гледа към балчишкото море, да се събудя в 6, пристигайки на гарата във Варна, да се изгубя наужким в измислените улици на Трявна, да се влюбя, влюбя в думи и глас.

Някой ден ще свиря на китара.
Някой ден ще съм вечно млада.
Някой ден ще имам цялото време на света за пътуване и писане.
Някой ден ще се науча да чета чуждите истории зад ежедневието и да подреждам пъзели.
Някой ден ще мога да изкривявам времето, както си пожелая.

Нямам търпение.

П.П. и послепис, понеже послеписите обичам най-много.
Отново ми се играе на думи.
Брат ми е на две и обича да се буди с „Ну, погоди”.
Не знам къде ще бъда след година, каква ще съм и как ще изглеждам. Удобните навици ще ги убием, а аз съм влюбена в тази мисъл.

реалности

Чета „Полубрат” на Ларш Собю Кристенсен, книгата, която кой знае защо внезапно ми се прииска да имам. Изморителна е някак си и май е първата книга, за която си мисля колко добре е написана, но как й личи, че е измислица, как не мога да повярвам в нея. И все пак – семейството на Барнум пътува за Италия, август 1960 е и аз още преди три страници съм свързала годината с Хамбург и рок. И ето, те минават през Хамбург, трябва да спят там, в пет-звездния хотел не ги искат, но им препоръчват място на Гросе Фрайхайт – и тук си мисля за Бийтълс, за тях съм помислила отдавна, за това, че чрез измислените герои съм по-близо до тях и музиката, и шоуто от всякога; че Барнум и Фред, и Вера, и Арнолд, и Болета никога не са съществували, но в едно друго, книжно измерение все пак са; в същото онова книжно измерение, през което аз, родената толкова години по-късно, мога да усетя случили се неща – но случили се толкова отдавна, че биха могли да бъдат и измислени. И да, героите в моята книга, героите, които за момента, за тази нощ, само аз познавам, ще спят в Хамбург от 1960, на Гросе Фрайхайт и знам, че това не е случайност; когато стигат до Индра всичко изглежда още по-логично, по мое, да не говорим за сцената, за усилвателите, за петте момчета и песента, която Барнум не успява да чуе, за плаката с името, който вижда, когато майка му, Вера, го повлича да се махат от този публичен дом.

Странна е онази телепатия между писател и читател, странна е и логична, и реална. Като нещо, което аз съм/бих написала, като нещо, което почти съм осъществила; като нещо, което ми се случва лично и по моя начин в книжна реалност, в три през нощта, чрез книгата на норвежец, който изглежда не е толкова непознат.

И на химикалката ми е да кажа, че щом съществува дори този епизод, Хамбург 1960 на книга, както аз съм си го представяла; щом дори съм го открила сред морето от издадени думи и дори предусетила, то не би било нужно вече аз самата да пиша (или който и да е) – телепати достатъчно има. Но в същото време не е така, може би трябва още писане, може би точно това е времето не за отричане, а за продължаване на веригата, за повтаряне на нещата, за свързване и за откриване на още хора – за да имат всички своето три през нощта и своята дребна част от история, която никога не са си представяли, че могат да срещнат някъде другаде, в друга реалност, освен в тази на главите си. Или всъщност реалността си е само една – тази на главите; и другите под-реалности – книжна, ежедневна, музикална, само осъществяват връзките и правят срещите възможни – без значение годините, съществуването на героите и всичко останало.

(от тефтера, който седи на нощното шкафче. датата е август.)