Подреждам се наново в последно време.
Осмислям се чрез стари ритуали. Когато ми е скучно, внезапно се сещам за отделни картини. Не пълнокръвни спомени, просто снимки.
Търся се в думи и музика, в албуми, в цифрови файлове на компютъра, в усещането какво беше преди година и повече да чета на плажа „Полубрат” и да се вмъквам в чужди мисли. Преобръщам всичката история, която би трябвало да запомня – ханове, царе и министри, като я вкарвам в черно-белите усмивки на хора, които никога не съм познавала, но които са ми оставили по нещо от себе си. Обещавам си наум лятото да отрежа косата си, къдриците, за да се скрия под късата прическа, която баба е имала като студентка. Обещавам да обиколя – сама или с някой друг, всички онези любими мои места в тази наша малка България, всички мои детски светилища. Да се снимам на каменния трон, който гледа към балчишкото море, да се събудя в 6, пристигайки на гарата във Варна, да се изгубя наужким в измислените улици на Трявна, да се влюбя, влюбя в думи и глас.
Някой ден ще свиря на китара.
Някой ден ще съм вечно млада.
Някой ден ще имам цялото време на света за пътуване и писане.
Някой ден ще се науча да чета чуждите истории зад ежедневието и да подреждам пъзели.
Някой ден ще мога да изкривявам времето, както си пожелая.
Нямам търпение.
П.П. и послепис, понеже послеписите обичам най-много.
Отново ми се играе на думи.
Брат ми е на две и обича да се буди с „Ну, погоди”.
Не знам къде ще бъда след година, каква ще съм и как ще изглеждам. Удобните навици ще ги убием, а аз съм влюбена в тази мисъл.
Осмислям се чрез стари ритуали. Когато ми е скучно, внезапно се сещам за отделни картини. Не пълнокръвни спомени, просто снимки.
Търся се в думи и музика, в албуми, в цифрови файлове на компютъра, в усещането какво беше преди година и повече да чета на плажа „Полубрат” и да се вмъквам в чужди мисли. Преобръщам всичката история, която би трябвало да запомня – ханове, царе и министри, като я вкарвам в черно-белите усмивки на хора, които никога не съм познавала, но които са ми оставили по нещо от себе си. Обещавам си наум лятото да отрежа косата си, къдриците, за да се скрия под късата прическа, която баба е имала като студентка. Обещавам да обиколя – сама или с някой друг, всички онези любими мои места в тази наша малка България, всички мои детски светилища. Да се снимам на каменния трон, който гледа към балчишкото море, да се събудя в 6, пристигайки на гарата във Варна, да се изгубя наужким в измислените улици на Трявна, да се влюбя, влюбя в думи и глас.
Някой ден ще свиря на китара.
Някой ден ще съм вечно млада.
Някой ден ще имам цялото време на света за пътуване и писане.
Някой ден ще се науча да чета чуждите истории зад ежедневието и да подреждам пъзели.
Някой ден ще мога да изкривявам времето, както си пожелая.
Нямам търпение.
П.П. и послепис, понеже послеписите обичам най-много.
Отново ми се играе на думи.
Брат ми е на две и обича да се буди с „Ну, погоди”.
Не знам къде ще бъда след година, каква ще съм и как ще изглеждам. Удобните навици ще ги убием, а аз съм влюбена в тази мисъл.
