Сетих се за един мой разказ, писан, когато бях на шестнайсет.
А сега отивам да снимам София през ноември с Л. Върху фасадата на Гранд Хотел София вчера забелязах, че свети голямо "2012".
ПЪТ
- Есен, по дяволите – измърморва мъжът ми с грубия си цигарен глас. Седи до прозореца, смален някак и гледа навън. Липсва му цигарата. Мрази есента.
На дивана отсреща аз се опитам да чета една от онези старомодни книги със старомодното действие. Ужасно е колко сме типични. Не сме искали да ставаме такива, разбира се. То само си идва.
- Две-три ръждясали листа и капка дъжд – отвръщам и ми става смешно. Обещавали сме си наивно и по детски да не прибягваме до скучните разговори-пълнежи. Дори и да живеем три века. Сега се чувствам на два пъти по толкова, сигурно за това престъпям стари обещания. Не знам за него - в един момент спрях да чета мислите му.
Оставям книгата, оправям косата си, която няма много за оправяне – а и на нея някога бях обещавала, че ще бъде винаги по момичешки дълга. Някога.
В последно време, откакто файлът с детските ми снимки се повреди, все за някога си мисля. За обещанията, разговорите, вдъхновенията. И малките бунтове, и младите радости, и наивните мнения. Може би всички го правят – играта със самозалъгването, че колкото и да остаряваш, въпреки всичките манджи и меденки, които ще направиш, подове, които ще изметеш и караници, които ще сътвориш, никога няма да станеш истински стереотипен. Обаче ставаш. И е точно толкова тъжно, колкото човек може да си представи.
Решавам, че не е честно. На инат. Преди 60 години бях повече егоист и повече си подарявах. Имах ли възможност да сбъдна нещо старо желано, правех го, даже да не ми трябваше. Като реверанс към миналото си аз. Смешно беше, но много хубаво. По дяволите, няма да говорим за есен, не и по начина на „разговорите за време”. Мразим ги. Или поне и двамата ги мразехме преди.
- Спомняш ли си, веднъж ти разказвах за едно старо дежа-вю.. – започвам аз леко. Искам си напоителните, обемни разговори, в които виждахме колко сме еднакви, въпреки допълващите различия. Нали затова се взехме в крайна сметка.
Той намества очилата си, без да се обръща от прозореца и измърморва нещо, което може би значи, че не помни. Чувствам се насърчена да продължа.
- Беше докато бях ученичка още – спирам за малко, предъвквайки думата „ученичка” в устата си. Звучи точно по онзи сухарски старчески начин, когато говориш за нещо, което уж си познавал, но вече така си го забравил, че си останал само с представа за него – Една събота, май че беше юни, защото вече миришеше на липа, решихме с две приятелки да си хванем автобус до някъде. Някое градче наблизо, колкото да подишаме малко път. И си хванахме – не помня даже до къде отидохме, знам само че беше от онзи тип градчета, с централния площад със саксиите с цветя по края, със запазения „Универмаг”, с пластмасовите кафенца, спокоен и тих, и малко детски. Такъв един, като изваден директно от 70-те. И тогава, както си мислех, че ми трябват по-чести пътувания точно до подобни места, ми мина през ума че всъщност бих предпочела екскурзия във времето. Разбираш ли, точно все едно вече съществуваше.
Размърдва рамена, значи ме слуша. Отговаря:
- Да не си чела пак момичешкия си дневник? Нали знаеш, че те разстройва, не е хубаво за нервите ти.
Само толкова успява да измисли. Прав е, понякога плача, когато препрочитам такива неща, човешко е. Или женско, няма значение. Мисля обаче, че в скоро време трябва да му припомня това-онова за тактичността.
- Само се опитвам да водим разговор – изричам почти като защита. И после си казвам всичко - за това, че имаме достатъчно спестявания, че не е честно да не опитам от удоволствието, за което като дете съм си мечтала, сега, когато вече е реалност, че не е честно по цял ден да седим и да гнием в старческия си стереотип и че не, децата няма да ни направят по-щастливи ако вземат, че дойдат с внуците на гости.
Изненадвам се, когато след всичко това просто кима в съгласие. Изморява се, когато говори повече от две-три изречения, осъзнавам аз, и ми става болно.
* * *
За багаж си взимам само музика. Стига ми. Онези песни, които съм слушала тогава. С многото китари, с многото слънца и многото тичане. Вече не ми отиват, нито ги чувствам. Странно, но преди толкова години поне едно нещо съм била налучкала вярно – за музика се дораства. Но за музика се и остарява.
Нашите спестявания биха могли да ни отведат до онези епохи, които обичахме като ученици. Годините на нашите баби и дядовци, а дори и на техните майки и бащи. Годините на джаз, а после на рок. Ако все още бях толкова романтична, колкото някога, щях да убедя мъжа си там да отидем. Да си направя един последен подарък към миналата аз. Някога чуждото минало беше най-интересно. Сега обаче повече търсим собственото си.
* * *
София, 2007. Още не се познаваме, има много, много време дотогава. Аз ще му покажа себе си като момиче, той- себе си като момче. Да сравним какво сме правили някога, по едно и също време. Да се разберем повече един друг, сега, когато вече няма нищо ново за разбиране. Преди половин век винаги, когато тепърва навлизах в нечий живот и някой навлизаше в моя, мразех онова човъркащо чувство, че миналото на този нов човек е на една ръка разстояние, той може да ми разкаже, да ми сподели, но никога няма да знам какво е било моментното усещане да се живее това въпросно минало, да се познава такъв, какъвто е бил тогава, да се помни лицето му, косата му и как се е смеел. Решавах проблема с въображение. Представях си, представях си и пак си представях. Друго си е да имаш възможност поне веднъж да не се налага да си представяш.
Групата ни е мъничка. Малко хора им се ходи в толкова скорошна епоха, помнят я или поне така мислят. Ще е трудно да се отделим – пътуванията в миналото са винаги организирани, еднотипни, разглежда се каквото забележително е имало в посещаваната година, онези тогавашни сгради, които са разрушени днес и т.н. Не е позволено да се разхождаш на своя глава. Наказуемо е. Но ние искаме да си възвърнем чувството за бунт, нали.
* * *
- Забравих да видя дали не съм си записала какво съм правила на тази дата – казвам виновно аз, докато вървим максимално бързо, смесвайки се с тълпата. От кога не съм говорила виновно! Чувствам се свежа отново, със старите усещания в себе си. Той се усмихва. Ще ми се да се изсмее с онзи смях с вид на стар рок, както някога, когато се усещаше щастлив, но знам, че сега би било смешно. Има такава хубава усмивка, с огромни зъби и малко крива. Никой не я харесваше и преди, а аз още я обичам най-много от всичко.
* * *
Пробваме навсякъде. Около моят дом, неговият дом, любимите места. Откриваме със сигурност, че аз липсвам – доколкото се познавам, би трябвало да дишам път някъде и да имам дежа-вюта. А след това най-сетне осъзнаваме, че той и да си е вкъщи, няма голямо значение – какво, ще звъннем на вратата ли. Става ми мъчно, от онази времевата мъка. Неописаема е, трябва да си се докоснал до старостта и до времето, и до загубата му, че да я усетиш.
В крайна сметка купуваме ментови цигари, от онези тънките, женските. Не съм пушила от години, още преди да ги спрат. Той все още тежко го преживява това спиране. Сядаме на пейка, пред Народния театър, който е бил любим и за двамата. Не му пука, че цигарите са женски. Така май му се струва, че още повече нарушава правилата. Преди обичаше да се бунтува. Сега му харесва и този отблясък на бунт. На малка наша революцийка.
* * *
Гледаме водата във фонтана, водата падала преди 60 години, гледаме хора, които вече не съществуват, с дрехи, които никой не носи, с деца, които са възрастни. Аз се размеквам, по женски. Такава една, сладка болка е до гледаш всичко това. Той се пече на стари слънчеви лъчи, кротко пуши и ми се усмихва. Вече не говорим. Само превъртаме в себе си ментов дим и горчиво кафе. Скоро някой ще ни открие и наказание ще има – истинско, нарушението е сериозно.
Двама старци сме, стереотипни, типични. Със скучно ежедневие, което сега се опитват да разкъсат по младежки. Не знам дали става, не, всъщност се получава.
Продължаваме да седим и да запомняме. Ние си липсваме и старото време ни липсва, само защото го няма, а го е имало.
Когато бях млада вярвах, че хората са еднакви винаги, във всяка година, според възрастта си. Само обстоятелствата ги различават.
- Къде се вписваме ние тогава – питам аз гласно, хвърлям цигарата на земята, нищо че не отива на годините ми и пак мога да си позволя наивно да смятам, че двамата сме по-други от другите. Пък дори и да не сме – точно в момента някъде там съществуваме на по 16.
