(безсъници-безсмилици)

Мистични тъпотии.

Като деца с братовчедка ми наричахме така нашите си шеги. Доста специални шеги бяха, най-първичен, даже леко момчешки хумор.

Пораснахме едни мистични тъпотии, не е работа.

Много ме е яд, че мога да се смея на всякакви глупости, но дар да пиша хумористично нямам. Искам да съм някакъв женски Удхаус. Искам да правя карикатури с думи на хората край мен, на средата, която обитавам. Ама не мога. Шанс.

Вместо това го карам на псевдо-арт напъни. Като повечето на моята възраст.

Изморена съм.

Щото в момента гледната ми точка е главно (само)иронична. И искам да мога да го предавам това, бе.

(написах нещо като нищо - и именно псевдо-арт - в 5 сутринта на 31.12.2011г. не е поезия, не е проза, не казва нищо ново, даже малко е лично. ама какво пък.)

знам за какво ми се пише.

знам къде ми се търси смисълът – в битовизмите, в грубото ежедневие.

искам да снимам

чашата с кафе на котлона

омачканите чаршафи сутрин

отворения прозорец, за да влезе улицата

дъждът през май, следобед

подреждането на чаши и чинии

празния хол с червената стена

хората сутрин и „Аморийна” на Елтън Джон, която не могат да чуят

звукът от докосването на игличката на грамофона до плочата

тишината преди да започне песента

хората – обичаните, непознатите, търсените, избягваните, чуждите

заспиването, когато се развиделява (било заради четене

заради редене на думи

заради слушане

заради гледане)

да снимам

детайлите

рошавите коси

пръстените

пръстите

подгънатите яки

пуловерите

полите

очите (защо има кофти хора с прекрасни очи?)

гласовете – ниски, високи, дебели, слаби, ръждиви, цигарени, объркани, бързащи

разговорите

случайни

близки

безумни

ненужни

от скука

за споделяне

за разкриване

за смях

за плач

вървенето

тичането

танцуването

заспиването

събуждането

телефоните

смс-ите

писмата

имейлите

многоточията

сбърканите думи

срещите

ежедневните хора с ежедневните думи

и любимите хора с любимите думи

непознатите, които искаш да познаваш

непознатите, които са ти скучни

непознатите, на които ти си скучен

пътят.

гарите. пролетта. лятото.

колите. чуждите. познатите.

маниерът на шофиране.

опитните шофьори, като баща ти.

неопитните, като твоите объркани връстници.

изпреварването.

музиката.

тиха.

силна.

мръсните

или чистите прозорци.

магистралите,

надупчените пътища

полетата,

планината,

мостовете,

морето,

мълчанието,

(и всеки е в собствената си мъничка

извратена

вселена)

или

разговорите

за педерасите на шосето

за утре

за къде искаме да бъдем

за колко сме изморени

за колко сме щастливи

да снимам

търсенето

влюбването

разлюбването

схемите

липсата на схеми

наивността

първичното

философското

приготвянето на закуска сутрин

за себе си

за друг (и това е по-хубаво)

мъглата в София през декември

прибирането пеша в тъмното

пиенето на чай на странни места

с кофти музика

намирането на прекрасен албум

от неизвестен фотограф

пълен със снимки на нашия северен бряг

на бурните вълни

на скалите

на слънцето

и на леда

на онова по-черно, но и по-синьо море,

което все още нося в себе си

(след толкова години)

да снимам

концертите

прегракването

изгубването в тълпи

изгубването в музика

в ритъм

да снимам

заключването на вратата

сутрин

отключването

вечер

отключването първо чрез

качването пеша до петия етаж

лилавото небе край метрото

в 7:30 сутринта през октомври

и най-прекрасното синьо

над Балчик

в 6 сутринта

в края на юли

докато още чакам резултати

(от някакви изпити)

а в косата ми се заплита сол и пясък и море

да снимам

малките нирвани,

спокойствието

от осъзнаването, че точните хора ги има

до мен

или ще ги срещна

хората, които споделят

моите

(нашите)

търсения

обърквания

страхове

несигурности

принципи

амбиции

желания

интереси

да снимам

чудесата

като това

да гледам всеки ден

порастването

на един човек

на малкото братче

с тъмната коса и тъмните очи

(на баща ни)

на малкото братче

със силния глас

с ината

с характера, така явно заявен

(и така различен от моя)

въпреки че едва преди месец направи три

на малкото братче, което е родено в центъра на наизустените софийски улици,

което ще носи в себе си лилавото октомврийско небе

шумящите тополи в края на кварталния парк

трафика и хаоса

но и, някак си

по чудо

морето

малкото братче

което ще бъде мъж

когато аз ще съм друга,

не момичето

ученичката

с лилавото палто и тениската на Бийтълс

която го посрещна през есента на 2008

да снимам

историите

чуждите

близките

разказаните

(и неразказаните)

да снимам

онова тихо, особено

почти болезнено чувство

на благодарност

и възхищение

от прекрасните неща

от прекрасните хора

от създаваното

от обичаното

да подреждам

моята си история

мъничка

незначителна

изпълнена

с дъжд, прозорци,

вятър

измислено море

чертаене на координатни системи пеша

разбиване на навици

създаване на нови

бягства

намиране

неадекватност

и смях

и още

и още

до

без

край

Ха.

Влюбих се за първи път месец, преди да навърша петнайсет.
Тази любов до голяма степен оцвети значителна част от гимназиалните ми години.
И преди да остарея и да стана твърде цинична, нека разкажа за нея.

Най-интересната (и най-скучната част) е, че всъщност имах връзка с цели четирима (:D).

„Бийтълс”. Да.

Бях ги забравила впрочем. Забравила да ги слушам от месеци, забравила какво беше да съм толкова голям фен, че да знам наизуст цялата им история, да чета дебели биографии, вместо да уча по латински, да си отрежа бретон и да нося сива барета, за да се върна назад в 60-те, да пуша сутрин на път за училище, за да спирам времето. Забравила какво беше да теоретизирам за любовта – онази, човешката, вдъхновена от музика, забравила как на 15 обичах да пиша с многоточия и недомлъвки, а на 16 - да се правя на точна и рязка; забравила как откривах в себе си страст по неслучените неща, по отминалите, по невъзможните. Най-общо, забравила какво беше да пораствам – и то сторила го в мига, когато тъкмо уж съм пораснала.

Разрових се в старите си тефтери и дневници, за да си припомня момичето, което бях на 14, на 15, на 16, на 17… Открих наивните си думи, открих смешните си болки, открих преувеличените вдъхновения. Мило е едно такова, защото се е случило вчера, защото още не е отминало наистина, и все пак е чуждо.

Някой ден (скоро?) бих искала да напиша един голям, голям текст, посветен на Бийтълс. Точно днес, осъзнавам, няма да мога.
По идиотски начин са ме превели през всичко, което съм открила досега.
По идиотски начин продължават да бъдат моята метафора за много неща в живота ми.

А това по-долу натраках на компютъра една зимна вечер в девети клас, чувайки случайно "All my loving".
По дяволите, искам да запазя тази ученическа вяра, тоя идеализъм завинаги. 

Да си дотам свързан с някого, че да можеш да го разпознаеш във всичките му проявления, във всичките му следи, във всичките му тонове и изпуснати точки. Да го познаваш до най-дребната извивка, дума, усмивка и къдрица. Да не ти омръзва независимо от това колко често го слушаш, колко често си с него, колко често го повтаряш и въртиш, и изтъркваш.
Да си в състояние да го продължиш тогава, когато той не може, тогава, когато липсва.
Да е дотам в теб, че да можеш да го изпееш за себе си, не просто да го усещаш как съществува.

Ако можех да си позволя да говоря за обичта, то тя би била музика.
Простичка, любима музика.
Песен, която знаеш наизуст, която си открил случайно и си слушал до невъзможност да я понесеш повече. Връщал си се отново и отново, пускал си я на улицата, оставял си я да бъде в ръцете ти, да води погледа ти, да се крие в косата ти.
Текст, който можеш да изговориш без думи, тоновете на китара, които можеш да разкажеш.

Не познавам друга обич, освен тази, която е ежедневна за мен.
Обичам твърде малко хора, обичам ги егоистично.
Нямам правото да говоря за любов, нямам спомените, нито разказите.
Имам единствено представата. Малка нощна музика за любовта в любимите ми песни.

Когато обичам, ще обичам чрез думи-акорди.
Думи-усмивки, думи-несъществуване, думи-бездуми, думи-грижа.
Думи-мелодия.
И ще ги свиря, и ще ми ги свирят.

Моята метафора.