Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно и няма никой да разказва
за простата човешка драма. Никола Вапцаров
(Темата е лична, моя. Затова ще си позволя писане, което бяга от контурите.)
Времето (историята?) винаги ме е вълнувало по особен начин.
Опитите да го разбера неизменно минават през думите, през писането като сакрален акт, през четенето с опит за надмогване на страниците.
Март, 2011г.
Светофарите на големите булеварди са въртележка. Когато се спра, забравям коя съм. Светът – случаен, познат, непознат, не се спира.
Набор ’92 тази година завършва гимназия. И въпреки че това е естественият, чакан край на някаква наша поредна лична епоха, факт е – предизвиква към една особена, трудна за очертаване равносметка.
Опитваме да измислим бъдещето (си), гонейки срокове, изпити, себе си.
Междувременно.
В Либия опитват да се преборят с Кадафи.
(а тук врачките по вестниците споделят как полковника е прероденият Хитлер)
В Япония наново ще градят света си. Както и след земетресението двайсет и трета година. Както и след август четиридесет и пета.
(а тук понякога се случва някой като мен да има необходимост в един през нощта да открие в библиотеката си „Норвежка гора” на Мураками, за да има смисъл качването на въртележката на следващата утрин)
(и в моята лична вселена)
Омесват се княз Борис, Априлското въстание, Балканските войни.
Сблъскват се изстраданата жизненост на Славейков и раздвоеността на любимия Яворов. Крадат се моменти на покой сред хаоса, на слънце, на мънички нирвани.
Серж Генсбур пее, докато тихо пали цигара.
Символи и ритуали стават едно.
Всички сме болни от една болест.
Да сме на 18, а да сме деца. Да можем да гласуваме, а да не разбираме нищо.
Светът да се случва и ние да нямаме търпение също да му се случим.
Да гоним представата (или в „безкрая граница”) за това какви ще бъдем.
Какво ни вдъхновява.
Какво обичаме и защо го обичаме.
Да се запознаваме сами със себе си.
И защо всичко не спира да се повтаря.
И колко е красиво, и колко е жестоко.
Един (ужасен) филм на Тарковски започва така: с историята на човек, който всяка сутрин поливал безплодно дърво. И след години, много години, дървото цъфнало. Повторението трови – когато сме скарани с времето и то е спряло, а всъщност не спира и за секунда. Когато искаме да разбием границите му, когато нарочно променяме през ден пътя на своето прибиране, за да има нови улици, които да осмисляме.
Повторението лекува.
Има ритуали, които са в основата на това, което сме.
И улици такива има. И театър – заради вдъхновението, заради любовта.
Малки сме. Не на височина – за пет години всички пораснахме и това ще остане.
Малки сме, докато четем за идеали и саможертва, и докато гонещите вятъра изглеждат вечно обречени и настоящо липсващи. Докато (пре)осмисляме думи. Докато искаме да избягаме в друга епоха. 60-те, заради бунта? 80-те, заради диското? 19 век, защото има промяна? 20 век, защото само осем години сме били част от него, а той още е част от нас?
Малки сме, докато тълкуваме чуждите животи (наужким).
И докато не спираме всъщност да тълкуваме най-вече своите собствени.
А аз, за да запомня, трябва да усетя историята. Да стане част от мен.
Иначе не може, не става.
И трябва да преживея, наивно, сама, обреченото въстание 1876. (например)
И трябва да запомня всички имена на обречени наивници и изпепелени селища не защото това може и да ми донесе прием някъде, а защото тези наивници го заслужават.
Колко клише. Но така е.
И така е било – чета, за да разбера. Търся в думите човека – и тогава се получава.
Затова и в моята лична история няма математика. Няма химия, биология. Няма физика. Нищо че са красиви науки, когато го има търпението. Паметта ми се нуждае от вдъхновение и любопитство към преодоляване на особени граници, за да работи. За да събирам пъзелите на чужди истории.
(Затова има и чужди езици – за да разбирам в себе си и чужди души. И това е история.)
Докато набор ’92 (и випуск 30 на НГДЕК) се готви да завърши някак набързо и някак неусетно, в моята лична история се сънува нощния влак за Варна и събуждането от изгрева през мръсния прозорец с мисълта за стръмните улици на Балчик. Други сънуват своите влакове, своите свещени градове на детството, своя повод да чакат преминаването (чисто официално, чисто наужким) в голямата епоха на това да си друг. Възрастен. Пораснал. Градящ нови светове. Докато набор ’92 чака своите изпити, съмнения, успехи и бал, други години имат своите срещи на випуска. Майките ни са били на 18 преди двайсет и пет години. Бабите – преди петдесет.
И докато разберем, докато усетим въртележката, докато се спрем в средата на всичко, докато чакаме да светне зелено на светофара (или притичаме, защото не можем да чакаме), и ние ще имаме своята среща. За да бъдем и други, и същите. За да се случат чуждите животи за едно мигване, а май да се окаже, че същото е станало и с нашия. А междувременно, да сме следили други новини. Да падат нови диктатори, да се руши наново света – и пак да се изгражда от тези, които го искат и които го могат.
Плаши. И е жестоко, и е красиво.
История. Време. Личната човешка драма е всъщност комедия. Или не, лична е достатъчно. Контурите само са постижими изцяло, докосването чрез въображение малко натежава, но „така е то” (Вонегът, Кланицата).
Трябва вяра, като онази, Вапцаровата, за да се обича този живот.
Вяра, която да е вдъхновение.
Вяра със своите прости, ежедневни опори. (като списъка на Уди Алън в „Манхатън” на нещата, заради които си заслужава да се живее. При него едно от тях беше Гершуин. При мен може да е самият Уди, да са Генсбур, Мураками, Бийтълс, да са сънени усмивки, пролетно небе, влакове, сбъркани хора, Париж, опушена София през есента и измислен Балчик през лятото, светофари. Може.)
Вяра със своите неотменни идеализации.
Всичко до тук е лично, но и пределно общо.
Опит за рисуване на контури, уж извън границите.
За попълване на празното. За сближение на историята – разделена на чужда и интимна, докато се надмогват ограниченията й.
А е всъщност ужасно сантиментално. Наивно, както може да бъде само, когато си на осемнайсет и имаш за последно (пълното) право да си дете.
Ще се пишат анализи, теми, ще се учат още чужди думи, закони, правила, ще се срещат и опознават хора, ще се пътува и смее, и може би плаче, ще се танцува и тича, ще сме болни и здрави, и тъжни, и щастливи, и сами, и чужди, и близки. Така е.
И е хубаво.
Не сме се борили храбро за идеали, но все пак се борим.
За случването. За намирането.
И ще (се) намерим.
(* това, почти официално, е последното ми ученическо домашно по литература. затова и не е домашно.
особено е чувството да завършваш гимназия.)