Влюбих се за първи път месец, преди да навърша петнайсет.
Тази любов до голяма степен оцвети значителна част от гимназиалните ми години.
И преди да остарея и да стана твърде цинична, нека разкажа за нея.
Най-интересната (и най-скучната част) е, че всъщност имах връзка с цели четирима (:D).
„Бийтълс”. Да.
Бях ги забравила впрочем. Забравила да ги слушам от месеци, забравила какво беше да съм толкова голям фен, че да знам наизуст цялата им история, да чета дебели биографии, вместо да уча по латински, да си отрежа бретон и да нося сива барета, за да се върна назад в 60-те, да пуша сутрин на път за училище, за да спирам времето. Забравила какво беше да теоретизирам за любовта – онази, човешката, вдъхновена от музика, забравила как на 15 обичах да пиша с многоточия и недомлъвки, а на 16 - да се правя на точна и рязка; забравила как откривах в себе си страст по неслучените неща, по отминалите, по невъзможните. Най-общо, забравила какво беше да пораствам – и то сторила го в мига, когато тъкмо уж съм пораснала.
Разрових се в старите си тефтери и дневници, за да си припомня момичето, което бях на 14, на 15, на 16, на 17… Открих наивните си думи, открих смешните си болки, открих преувеличените вдъхновения. Мило е едно такова, защото се е случило вчера, защото още не е отминало наистина, и все пак е чуждо.
Някой ден (скоро?) бих искала да напиша един голям, голям текст, посветен на Бийтълс. Точно днес, осъзнавам, няма да мога.
По идиотски начин са ме превели през всичко, което съм открила досега.
По идиотски начин продължават да бъдат моята метафора за много неща в живота ми.
А това по-долу натраках на компютъра една зимна вечер в девети клас, чувайки случайно "All my loving".
По дяволите, искам да запазя тази ученическа вяра, тоя идеализъм завинаги.
Да си дотам свързан с някого, че да можеш да го разпознаеш във всичките му проявления, във всичките му следи, във всичките му тонове и изпуснати точки. Да го познаваш до най-дребната извивка, дума, усмивка и къдрица. Да не ти омръзва независимо от това колко често го слушаш, колко често си с него, колко често го повтаряш и въртиш, и изтъркваш.
Да си в състояние да го продължиш тогава, когато той не може, тогава, когато липсва.
Да е дотам в теб, че да можеш да го изпееш за себе си, не просто да го усещаш как съществува.
Ако можех да си позволя да говоря за обичта, то тя би била музика.
Простичка, любима музика.
Песен, която знаеш наизуст, която си открил случайно и си слушал до невъзможност да я понесеш повече. Връщал си се отново и отново, пускал си я на улицата, оставял си я да бъде в ръцете ти, да води погледа ти, да се крие в косата ти.
Текст, който можеш да изговориш без думи, тоновете на китара, които можеш да разкажеш.
Не познавам друга обич, освен тази, която е ежедневна за мен.
Обичам твърде малко хора, обичам ги егоистично.
Нямам правото да говоря за любов, нямам спомените, нито разказите.
Имам единствено представата. Малка нощна музика за любовта в любимите ми песни.
Когато обичам, ще обичам чрез думи-акорди.
Думи-усмивки, думи-несъществуване, думи-бездуми, думи-грижа.
Думи-мелодия.
И ще ги свиря, и ще ми ги свирят.
Моята метафора.
Тази любов до голяма степен оцвети значителна част от гимназиалните ми години.
И преди да остарея и да стана твърде цинична, нека разкажа за нея.
Най-интересната (и най-скучната част) е, че всъщност имах връзка с цели четирима (:D).
„Бийтълс”. Да.
Бях ги забравила впрочем. Забравила да ги слушам от месеци, забравила какво беше да съм толкова голям фен, че да знам наизуст цялата им история, да чета дебели биографии, вместо да уча по латински, да си отрежа бретон и да нося сива барета, за да се върна назад в 60-те, да пуша сутрин на път за училище, за да спирам времето. Забравила какво беше да теоретизирам за любовта – онази, човешката, вдъхновена от музика, забравила как на 15 обичах да пиша с многоточия и недомлъвки, а на 16 - да се правя на точна и рязка; забравила как откривах в себе си страст по неслучените неща, по отминалите, по невъзможните. Най-общо, забравила какво беше да пораствам – и то сторила го в мига, когато тъкмо уж съм пораснала.
Разрових се в старите си тефтери и дневници, за да си припомня момичето, което бях на 14, на 15, на 16, на 17… Открих наивните си думи, открих смешните си болки, открих преувеличените вдъхновения. Мило е едно такова, защото се е случило вчера, защото още не е отминало наистина, и все пак е чуждо.
Някой ден (скоро?) бих искала да напиша един голям, голям текст, посветен на Бийтълс. Точно днес, осъзнавам, няма да мога.
По идиотски начин са ме превели през всичко, което съм открила досега.
По идиотски начин продължават да бъдат моята метафора за много неща в живота ми.
А това по-долу натраках на компютъра една зимна вечер в девети клас, чувайки случайно "All my loving".
По дяволите, искам да запазя тази ученическа вяра, тоя идеализъм завинаги.
Да си дотам свързан с някого, че да можеш да го разпознаеш във всичките му проявления, във всичките му следи, във всичките му тонове и изпуснати точки. Да го познаваш до най-дребната извивка, дума, усмивка и къдрица. Да не ти омръзва независимо от това колко често го слушаш, колко често си с него, колко често го повтаряш и въртиш, и изтъркваш.
Да си в състояние да го продължиш тогава, когато той не може, тогава, когато липсва.
Да е дотам в теб, че да можеш да го изпееш за себе си, не просто да го усещаш как съществува.
Ако можех да си позволя да говоря за обичта, то тя би била музика.
Простичка, любима музика.
Песен, която знаеш наизуст, която си открил случайно и си слушал до невъзможност да я понесеш повече. Връщал си се отново и отново, пускал си я на улицата, оставял си я да бъде в ръцете ти, да води погледа ти, да се крие в косата ти.
Текст, който можеш да изговориш без думи, тоновете на китара, които можеш да разкажеш.
Не познавам друга обич, освен тази, която е ежедневна за мен.
Обичам твърде малко хора, обичам ги егоистично.
Нямам правото да говоря за любов, нямам спомените, нито разказите.
Имам единствено представата. Малка нощна музика за любовта в любимите ми песни.
Когато обичам, ще обичам чрез думи-акорди.
Думи-усмивки, думи-несъществуване, думи-бездуми, думи-грижа.
Думи-мелодия.
И ще ги свиря, и ще ми ги свирят.
Моята метафора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар