Времето е дъвка!
Голяма магия е.
Заигравка.
Блато.
Море.
Слънце.
Любов.
Път.
Ницще.
Бийтълс.
Приказки за лека нощ.
Фигури от хартия.
Времето ми е дрога. Побърква ме.
То е основната ми тема.
Него изследвам.
Него обръщам с хастара навън.
То ме поболява.
То ме лекува.
За него ми е мъчно.
За него се радвам.
През него пътувам.
Ако го разтегля правилно, ако го отмервам с обич, без много мисъл - о, мога да имам света. Мога да съм магьосница, която принася в жертва на морето вино. Мога да имам коси до земята и очи зелени. Мога да се събуждам по изгрев, а навън да е зима. Мога да срещам неслучилото се. Мога.
Ако не се грижа за него, ако съм безразлична, ако не му се моля и не го почитам, то отмъщава. Бяга от песните ми, крие се в чуждите смисли. Не приема кратките, ежедневни, битови жертви. Започва да става алчно, да иска много. Да ме иска мен. Взема ми вдъхновението, бавно го души, приспива го с памук. Ограбва ми всички юлски дъждове, всички мръсни прозорци на автобуси, всички уморени залези.
Играя си с времето. Примамвам го. Искам да го опитомя и то ме лъже, че мога. За ден, за два, за нищо. Дарява ме с музика, с образи, с картини, с думи. После си ги прибира, на тавана си ги качва и заключва вратата.
Пътува ми се през времето. През годините, през хората. Живеят ми се стотици истории, чужди, неслучени, живи, ужасни, прекрасни до болка, измислени, спомнени. Искам да разплитам началата, да оплитам на възел краищата. Искам да бродирам, докато разкървява пръстите си, да ограбя мислите, които бягат из времето, да преглътна изплаканите сълзи на други, да пусна усмивките си на свобода.
Безнадеждно съм влюбена във Времето. Влюбена до полуда, до себеотдаване, до самозабрава. Всичко му давам, то всичко ми взема. Търся се в него, оглеждам се, но то не желае да погледне себе си в мен, да ме дари с отпечатъка на смисъл. Бъркам думи, дъчва ги бавно, пръстите ми лепнат от повторението. Толкова е сладко, че призлява.
Голяма магия е.
Заигравка.
Блато.
Море.
Слънце.
Любов.
Път.
Ницще.
Бийтълс.
Приказки за лека нощ.
Фигури от хартия.
Времето ми е дрога. Побърква ме.
То е основната ми тема.
Него изследвам.
Него обръщам с хастара навън.
То ме поболява.
То ме лекува.
За него ми е мъчно.
За него се радвам.
През него пътувам.
Ако го разтегля правилно, ако го отмервам с обич, без много мисъл - о, мога да имам света. Мога да съм магьосница, която принася в жертва на морето вино. Мога да имам коси до земята и очи зелени. Мога да се събуждам по изгрев, а навън да е зима. Мога да срещам неслучилото се. Мога.
Ако не се грижа за него, ако съм безразлична, ако не му се моля и не го почитам, то отмъщава. Бяга от песните ми, крие се в чуждите смисли. Не приема кратките, ежедневни, битови жертви. Започва да става алчно, да иска много. Да ме иска мен. Взема ми вдъхновението, бавно го души, приспива го с памук. Ограбва ми всички юлски дъждове, всички мръсни прозорци на автобуси, всички уморени залези.
Играя си с времето. Примамвам го. Искам да го опитомя и то ме лъже, че мога. За ден, за два, за нищо. Дарява ме с музика, с образи, с картини, с думи. После си ги прибира, на тавана си ги качва и заключва вратата.
Пътува ми се през времето. През годините, през хората. Живеят ми се стотици истории, чужди, неслучени, живи, ужасни, прекрасни до болка, измислени, спомнени. Искам да разплитам началата, да оплитам на възел краищата. Искам да бродирам, докато разкървява пръстите си, да ограбя мислите, които бягат из времето, да преглътна изплаканите сълзи на други, да пусна усмивките си на свобода.
Безнадеждно съм влюбена във Времето. Влюбена до полуда, до себеотдаване, до самозабрава. Всичко му давам, то всичко ми взема. Търся се в него, оглеждам се, но то не желае да погледне себе си в мен, да ме дари с отпечатъка на смисъл. Бъркам думи, дъчва ги бавно, пръстите ми лепнат от повторението. Толкова е сладко, че призлява.
Ще скоча назад, ще опозная улиците на черно-бяла София, ще се изгубя в нечия младост, ще изговоря нечия старост. Ще събера в едно всички истории, всички пътища, всички любови, всички звуци, мелодии, приказки, магии, змейове и откраднати девойки. Ще имам всичко, ще имам времето, няма да имам нищо.
00:59, петък – 28.1.11 г.
Мисля, че разбирам една достатъчна част от написаното. Ужасно е (и едновременно е прекрасно).
ОтговорИзтриване